за децата

Уважаеми членове на Комисията по етика в печата,
С тази жалба ви сезираме за грубите нарушения на Етичния кодекс на българските медии от страна на в. 24 часа, медия, която е страна по кодекса.
В статията на вестника от 3 април 2010 г., със заглавие „ПЪЛНА ЛУДНИЦА” и автори Елизабет Радкова и Пиер Петров, лиспва задълбочено и обективно изследване на проблемите на лицата с умствени разтройства. Maтериалът дава некомпетентна и подвеждаща информация, като поставя етикети на хората с умствени разтройства, които са обидни, унижаващи и дискриминиращи. С написаното в статията авторите нарушават няколко текста на Етичния кодекс на българските медии, а именно:
чл. 1.1.1. Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация и няма преднамерено да скриваме или изопачаваме факти.
Неколкократно в статията се обяснява колко опасни са лицата с умствени разтройства, като това се внушава непрекъснато и създава опасност обществото да бъде подведено, че всички хора, които страдат от психични болести, са потенциално опасни, което категорично не е вярно. За двама от пациентите се разказва, че са извършили „убийство”, твърди се, че „най-опасни са епилептиците”, а освен това се твърди, че в дома в село Пастра са настанени „най-опасните” пациенти. Авторите са направили дори извод, че „онези, които не са се проявили като убийци, подпалвачи или други опасни нарушители на реда и спокойствието, са навън, сред нас”, което създава внушението, че всички пациенти, намиращи се в различни институции, са извършили престъпни деяния. Боравенето с термини от наказателния кодекс и твърдението, че дадено лице е извършило престъпление, без да се сочат доказателства, нарушава както етичния кодекс, така и презумпцията за невиновност, приета в ЕКПЧ и възприета от нашето законодателство. Тук следва да се отбележи, че нашият наказателен закон не третира като престъпници всички хора, които са извършили дадено деяние. Това е така, защото съгласно чл. 33. (1) от Наказaтелния кодекс „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.” За нито едно от посочените в статията лица не се третира този въпрос и се забравя, че ако едно лице е наказателно неотговорно, защото е действало в определено състояние, то НЕ Е виновно и не следва да се третира като убиец, така както се прави в статията на няколко пъти.
Един от лекарите, цитирани в статията, д-р Петя Димова излиза с опровержение на написаното в статията: «Никога не съм казвала, че епилептиците са най-честите автори на тежки престъпления, включително на убийства! Напълно скалъпена и недостоверна, търсеща сензация, е интерпретацията на това как епилептик по време на пристъп извършва най-зверското убийство. Никога не съм свързвала понятието психопат престъпник с болните от епилепсия. [...] Епилептиците не са психично болни. Те са хора като всички нас и страдат най-вече заради нашето отношение. Авторите на статията дължат на тези хора извинение”. Такова извинение обаче и до момента не е последвало.
чл. 1.3.1 Ще се стремим да проверяваме информацията преди нейното публикуване, като търсим и използваме различни източници, и доколкото е възможно ще посочваме нейния произход
От къде авторите на статията са установили, че в „Пастра и Бориловец лежат едни от най-опасните” пациенти? Обективното състояние на дадено лице следва да се преценява с психиатрична експертиза и ако авторите са се запознали с експертни заключения, сочещи, че в Пастра или Бориловец домуващите са най-опасни, то би следвало да ги посочат в статията си. В противен случай се слагат субективни определения за състоянието на хора, които трудно биха се защитили срещу залепването на етикети като „опасен” или „въдворен”. Ако авторите се бяха запознали с различни източници по темата, като напимер Конвенцията за защита на лица с психична болест и за подобряване на психичноздравната помощ, приета с Резолюция №46/119 на ООН, щяха да установят, че местата за настаняване на лица с психична болест, се наричат „психичноздравни служби”, институции, болници, а не „лудници”, лицата с психична болест (пациенти) не са „луди”, нито хора, на които им „хлопа дъската”, още по-малко пък „укротени”. Всъщност „укротяването” не е лечение, защото се извършва посредством силни медикаменти, с цел да се осъществява контрол върху пациентите, както и за услеснение на персонала. Ако авторите действително имаха желание да напишат адекватна и задълбочена статия и бяха направили необходимите проучвания, щяха да установят, че на повечето от институциите, посочени в статията, това лечение се провежда в драстично нарушение на нормите на лечение, засягащи информираното съгласие, тези хора не дават никакво информирано съгласие, включително тези, които не са под запрещение. Всъщност дали тези лица са дали информираното си съгласие да бъдат така цветно описани в статията е също въпрос, на който авторите на статията не дават отговор.
чл. 2.5.1 Като уважаваме правото на всеки да живее в сигурност и безопасност, няма да публикуваме материали, подбуждащи или насърчаващи омраза, насилие и всякаква форма на дискриминация.
С посочената статия авторите създават внушения, като описват пациентите в отделенията за лица с психически разтройства като „луди”, такива, които трошат, чупят, извършили са „убийства”, коментират, че епилептиците са „най-опасни” и на моменти използват обидни и унижаващи изрази като ”недоразвития ум на малко цигане” визирайки един от пациентите на болницата, която са посетили. Третирането на беззащитни хора по този начин, обиждането им, работенето с неадекватна, неправилна и необективна терминология, нарушава правото на личен живот на хората с психични заболявания и ги поставя в опасността да бъдат обект на агресивно отношение от други лица, тъй като неколкократно са описвани като потенциално опасни. И накрая, с внушения като тези: „Според лекарите от Карлуково планираните от държавата центрове за психично здраве са леко утопична идея. “Кой от хората би водил близкия си в дневен център?” Това е доста тежък ангажимент.” авторите неоснователно и без да са изследвали задълбочено въпроса с деинституционализацията на лицата с психични разтройства внушават на обществото, че болници, институции и домове, за единственото възможно място за живот на хора с психични проблеми.

С Уважение: